това пишеше на табела по пътя. предупреждение за опасен участък. досмеша ми, защото у нас нищо не остава просто danger, без да се превърне в anger. странна, балканска менталност се среща отвъд прозореца на автомобила. един човек опитва да отсече висок клон. подскача с брадвата до дървото и се цели над главата си. след всеки опит бързо избягва встрани, за да не му се строполи дървесината върху главата. сигурна съм, че има и друг начин да отрежеш клон, без опасност от контузия. трябва да има начин.
винетки.
пропускаме първата бензиностанция от маршрута софия-варна. и сме обречени на глоба. само късметът ни прощава. в другите бензиностанции по пътя или не се продават винетки или просто са свършили. как така се чудя аз; все едно само на 3 от 10 спирки на градския транспорт да се продават билети; и в две от тях да няма; а аз съм длъжна да лепна стикера на стъклото си; ориенталкси ужас е това; защото те вкарва в омагьосаното усещане, че една голяма съдба-държава се поклаща над теб и те премества върху квадратчетата от таблото (без да те пита) на “не се сърди човече”. човечето обаче се сърди; чувства се безпомощно.
златни пясъци.
чудесно място на север край морето. не престроено и уютно. подходих към курорта с плах страх, че ще попадна в чудовищни ала слънчев-бряг вътрешности, но се вдъхнових приятно. централната улица е пълна с живот, всяко ресторантче е идейно: старовремски кораб с грамадна палуба, платна, въжета и рул; мексиканска кухня и лос хемелос (без вучков обаче); синбад - арабското кюше; макет на айфеловата кула; виенско колело; жива музика и неочаквана липса на бумтяща от тук и там чалга. дразня се обаче – никой не ме заговаря на български; канят ме в заведенията и клубовете на английски, немски или руски; и това на собственото ми черноморие; нахалство; това, което ми напомня до болка, въпреки скандинавските барове, тълпите норвежци и пенсионирани руснаци, че си почивам на балканите е нейно величество тоалетната.
не е смешно. тоалетната трябва да се издигне в култ. да си направим общо балканско знаме, което ще закачаме на балконите си; на него върху зелен фон ще бъде изобразена бяла тоалетна (какво говоря, по нашите места такива тоалетни няма! може би кафява?) и знак за парична единица; жълтичка някаква.
никъде по света не е редно да си в ресторант, на вечеря, да оставиш 100 евро сметка, а отивайки да се облекчиш от изяденото и изпитото някаква си баба сера (жената пред кенефа) да ти иска 50 стотинки; не е редно и не се случва. разбирате, че не ми е за стотинките; а за лайното върху изметеното; на балканите тоалетните са скъпи и миришат; в австрия ухае на ягоди и е безплатно; това е разликата;
на всеки 3 метра има коктейл бар. леле, райски се чувствам от тези смесени алкохолни и безалкохолни течности, а нещото, което съжалявам, че не прилагат в софия е т.нар. “happy hour”. време, през което си поръчваш един, а ти носят два коктейла; цените са високи, така че ти си си платил и повече от два, но усещането е друго – грубо наречено това е далавера, леко казано – жест към клиента.
аладжа манастир.
съвсем наблизо е до морето, глъчката и голите плажни тела; изсечен в скалите манастир, потънал в зеленина; няколко километра и сменяш истеричния смях на чужденците с птичи песни; и внимание! тук тоалетната е безплатна. такива са божите места; не дребнави, спокойни и мили; а скъпите курорти не те уважават; това е ясно.
името.
очевидно, останало от времето на османско владичество по българските земи. християнското му название е неоткрито.
легендата.
купувам си тънка книжка с разказ за тайнството на манастира. сега я чета. съвсем скоро ще ви кажа какви истории се разказват за това място. свято място.
малките букви.
този текст няма главни букви; исках да е съвсем тих; а главните букви винаги крещят нещо; сега споделям; затова шштт…
