Вход към литературата

Резюме на срещата с авторите от Бърза-Литература и Литература-Диктатура във ФЖМК, понеделникът преди Бъдни Вечер:

Започнахме бързо, със закъснение. В шест и двайсет и пет. Имаше хора, много хора. Това беше важна покана. За среща с новата литература. И думите. Имахме акомпанимент на китара даже. Не стигаха столове. Донесохме още. Отворихме дори прозорците. Хора идваха. И още. На среща с поезията.
Пръв чете Марков. След него Стефан Иванов. И после Кайо Терзийски. И Мартин Карбовски. И пак отначало, по ред. Беше весело, тъжно. Смешно и звучно. Шумно. Рязко. Необходимо. С кратки представяния за всеки от тях – чудя се дали бяха нужни, но пък бяха верни.
Няма да правя пиеса: той каза, а той направи…а той се мръдна, а той взе книга, а той се качи на стол и извика, а той изпя…ще ви дам няколко снимки и няколко стиха. И ще ви чакам следващия път.

Кайо Терзийски:

Хербаризираният човек

Той живее в книга
Хербаризиран между тридесет и втора
И тридесет и трета страница
А тази книга е сложена на рафт
А рафтът се намира във мазе
Което е във стара къща
Която е отдавна изоставена
И тъй като животът му не е
Безкрайно интересен и
Изпълнен с удоволствия
Човекът, който е хербаризиран
Се занимава с размишления
И четене на двете страници
Между които се намира

Мартин Карбовски:

Не беше това

Търсих смисъла на живота.
Намерих филия с лютеница.
Две маслини
Синьо сирене
И билет за цирк “Глобус”
Явно трябва да започна отначало.
Изгубих смисъла.
Все пак ще се наям.
А и ще отида на цирк.
Не е малко.
Бъди благодарен, карбовски.
Така ти се пада,
бъди благодарен.

А Кайо казва: бедни, бедни ми
карбовски,
Защо не умря в детската градина…


Тома Марков:

Канон

Под часовника на централна гара
един японец е застинал.
Втори японец се появява… И до
първия японец застава…
...Идва и трети японец.
Идва четвърти японец.
Пети японец пристига. И
всички останали снима.

Стефан Иванов:

такава, но различна

гледах „лято с моника" на бергман
моето момиче се казва моника
но тя не дойде
не можеше да излезе тази вечер
филмът не беше кой знае какво
те се влюбват
те плават с лодка
те крадат храна - свинско печено
тя забременява
лятото свършва
той започва работа
тя не се грижи за детето
той отива извън града по работа
тя си хваща мъж и го хвърля в леглото
той се връща ден по-рано и ги вижда
те се разделят
моята моника не е такава

кръстена е на моника вити
прекрасната италианка
баща й адски я харесвал
и лепна името на дъщеря си
баща й бил егоистичен лайнар
и бързо изхарчвал парите й за храна
докато била бебе
после родителите й се развели
минало доста време
и се запознала с мен

и така до този петък
когато аз бях на симфония на малер
тя беше на рождения ден на стар приятел -
почти двуметров гей
към два сутринта отишли в спартакус -
клуб в който аз не ще стъпя
вече била пияна
смъркала й енфие (което ме учуди)
и отишла в тоалетната
след като се наплискала
забелязала зад себе си един мъж
с който вече се запознала
и започнали да се целуват
яко да се натискат с две думи
тя му оставила и смучка за спомена
а аз по това време вече спях
и нищо - това е историята
все пак
моята моника не е такава

Животът е чудо

Може би най-тъжният филм, който съм гледала.
Може би най-честният филм, който съм гледала.
Това е болно кино. Болно, като всичко, което се ражда в главата и сърцето на Балканите.
Защото тук на Балканите дори не можем просто да се смеем. Трябва да се смеем през сълзи. Смеем се, защото нямаме друг избор. Не успяваме да избягаме от окаяната си невъзможност да случим живота си по нормален начин. Вечно присъства ботевското “силно да любя и мразя” и ние особено се гордеем с това. В същото време, балканският човек е пълен несретник. Дави се в хаоса на бита си. Не знае как да се организира, кое къде да сложи. Той или трепери от възбуда и любов, или бие и се мрази. Но не се срамува. Има достойнството да се самоиронизира. Кустурица е непостижим в тази самоирония. Която е начин да оцелееш, когато живееш по тези земи. Не мисля, че някой извън нас може да разбере, още по малко да почувства такъв филм. Да, знам, че лентата беше отчетена и наградена. Заслужено, разбира се. Обаче тази абсурдна менталност не е за всеки. Аз се смях на много сцени, слушах как звучи езикът и пак се смях, но нито за секунда не се отървах от натрапчивото усещане за обреченост. Затова, че всъщност е много по-тъжно и жалко, отколкото смешно. Смехът е спасение и отношение към света, а не наслада. Балканите винаги са объркани. Тягостни. Киното – откровено и напълно провинциално. Дори, когато имаме любовна история, тя е невъзможна, по време на война, крайна, леко извратена и над всичко. Над норми, над морал, необуздана. Подобна на нрава ни. Тук вече започвам да се притеснявам. Лош вкус ми остана след филма. Същият, който ми остава след хайтовото “Дервишово семе” или “Преди да се родя” на Ивайло Петров. Не ми е приятно да бъркаме безспир в балканската си клоака. Там, където кръв, сълзи и любов се мешат и ние ги пием безпощадно: героят на Кустурица страда за син, който може да умира някъде в босненската война; самотен е в полуразрушена къща край гарата; обича до несвяст; мечтае в тази обич; забравя останалия свят; готов е да се самоубие; докато не се появява едно магаре. Много е страшно, когато основен символ на историята, на филма - се превръща магарето.
Абсурдният човек не е Сизиф и не е роден някъде във Франция. Той е Балканец. Камю казва: “трябва да си представяме Сизиф щастлив”. Това е и нашият начин. Да сме щастливи и нещастни едновременно. Да се блъскаме в желанията и страха. Да ядем лютеница, докато бомбардират дома ни. Пак тогава, да играем шах и да танцуваме, все едно се опитваме да се подиграем на обстоятелствата. Като винаги си оставаме леко скръбни, леко гузни. Не се успокоявам, докато пиша това.
Не искам да си представям Сизиф щастлив. Искам той наистина да бъде. И аз съм в неговия омагьосан кръг. Разберете ме.

Азис vs. Дарвин

Не е честно да се манипулира така.
Когато социолозите от “Медиана” извадят резултати от проучване, мама Медиа вдига сърдит пръст и с незаслужена дидактика, без срам, се пробва да те стресне. Колко прости са младите днес, как не знаят за числото Пи, а Чарлз Дарвин им е непонятен. Следва кулминацията – всички знаят кой е Азис. Това, разбира се, трябва да притесни обществената мисъл, да вгорчи живота на родителите и да вмени вина. Тенденциозен подход на мама Медиа. И крайно нахален.
Нека кажем кой за последно разказа нещо за Дарвин по телевизията, в радиопредаване или във високо тиражен ежедневник. Никой. Крутони изостанала култура се появяват тук там в безинтересната времева супа на медиите – и никога в прайм тайма. Обичайно супата се поднася с претенция и суховатост. БНТ, да речем, е задължена да показва документални, научнопопулярни и прочие филми, но честно, нямам нерви за подобна институционална гаргара. Никой не ми предложи BBC качество, National Geographic любопитство или поне Animal Planet българско съответствие. Националната телевизия се оправда с нямането на пари, но проблемът е в нямането на талант и хъс. Другите телевизии пък си мерят рейтингите. В унеса на голямото скалиране и сравняване те са се отрекли от функцията да създават вкус. Заместили са я с икономически изгодното съобразяване с масата.
“Знаем го Азис, Дарвин няма хит”, “Азис “бие” числото Пи” – така подходи мама Медиа. Противопостави Дарвин на Азис. Сложи двата образа на една плоскост и направи могъщия си извод: положението е много зле, треперете! Само че, мамо Медиа, ти си тази, която най-често ми говори за Азис. Показва ми новите му дрешки, пее ми песните му, снима го и ми го навира в очите, кани го в реалити шоу и в сутрешни блокове. Аз искам да не знам кой е Азис. За тази цел трябва да си събера багажа, да се изселя някъде на хладно в гората, където ще се храня с корени и ще посрещам слънцето. И няма да гледам телевизия. Нито ще чета вестници.
Неуместно е да обвиняваш някого, че е прост, само защото не е изхвърлил телевизора си. Обвини го, че не чете. А най-добре му предложи нещо интересно за четене.
Разбира се, че имаме проблем с младите. С общата им култура. С липсата им на любопитство. С нищонеставането от животите на много от тях. Но е лицемерно да участваш във войната, а да проповядваш мир. Цялата концепция на мама Медиа е да плаши – с кръв, с бой, с невежество, с безредие. Което пък създава хаос и постоянна несигурност в човека. Докато Медиата изпитва почти оргазмен кеф да вилнее с негативизма си. Вместо да ти подскаже как да случиш някоя и друга мечта. Дори да помечтае с теб.
Ако не станеш по-честна и по-съвестна, скоро никой няма да ти вярва, мамо.

anger zone.

това пишеше на табела по пътя. предупреждение за опасен участък. досмеша ми, защото у нас нищо не остава просто danger, без да се превърне в anger. странна, балканска менталност се среща отвъд прозореца на автомобила. един човек опитва да отсече висок клон. подскача с брадвата до дървото и се цели над главата си. след всеки опит бързо избягва встрани, за да не му се строполи дървесината върху главата. сигурна съм, че има и друг начин да отрежеш клон, без опасност от контузия. трябва да има начин.

винетки.

пропускаме първата бензиностанция от маршрута софия-варна. и сме обречени на глоба. само късметът ни прощава. в другите бензиностанции по пътя или не се продават винетки или просто са свършили. как така се чудя аз; все едно само на 3 от 10 спирки на градския транспорт да се продават билети; и в две от тях да няма; а аз съм длъжна да лепна стикера на стъклото си; ориенталкси ужас е това; защото те вкарва в омагьосаното усещане, че една голяма съдба-държава се поклаща над теб и те премества върху квадратчетата от таблото (без да те пита) на “не се сърди човече”. човечето обаче се сърди; чувства се безпомощно.

златни пясъци.

чудесно място на север край морето. не престроено и уютно. подходих към курорта с плах страх, че ще попадна в чудовищни ала слънчев-бряг вътрешности, но се вдъхнових приятно. централната улица е пълна с живот, всяко ресторантче е идейно: старовремски кораб с грамадна палуба, платна, въжета и рул; мексиканска кухня и лос хемелос (без вучков обаче); синбад - арабското кюше; макет на айфеловата кула; виенско колело; жива музика и неочаквана липса на бумтяща от тук и там чалга. дразня се обаче – никой не ме заговаря на български; канят ме в заведенията и клубовете на английски, немски или руски; и това на собственото ми черноморие; нахалство; това, което ми напомня до болка, въпреки скандинавските барове, тълпите норвежци и пенсионирани руснаци, че си почивам на балканите е нейно величество тоалетната.
не е смешно. тоалетната трябва да се издигне в култ. да си направим общо балканско знаме, което ще закачаме на балконите си; на него върху зелен фон ще бъде изобразена бяла тоалетна (какво говоря, по нашите места такива тоалетни няма! може би кафява?) и знак за парична единица; жълтичка някаква.
никъде по света не е редно да си в ресторант, на вечеря, да оставиш 100 евро сметка, а отивайки да се облекчиш от изяденото и изпитото някаква си баба сера (жената пред кенефа) да ти иска 50 стотинки; не е редно и не се случва. разбирате, че не ми е за стотинките; а за лайното върху изметеното; на балканите тоалетните са скъпи и миришат; в австрия ухае на ягоди и е безплатно; това е разликата;
на всеки 3 метра има коктейл бар. леле, райски се чувствам от тези смесени алкохолни и безалкохолни течности, а нещото, което съжалявам, че не прилагат в софия е т.нар. “happy hour”. време, през което си поръчваш един, а ти носят два коктейла; цените са високи, така че ти си си платил и повече от два, но усещането е друго – грубо наречено това е далавера, леко казано – жест към клиента.

аладжа манастир.

съвсем наблизо е до морето, глъчката и голите плажни тела; изсечен в скалите манастир, потънал в зеленина; няколко километра и сменяш истеричния смях на чужденците с птичи песни; и внимание! тук тоалетната е безплатна. такива са божите места; не дребнави, спокойни и мили; а скъпите курорти не те уважават; това е ясно.
името.
очевидно, останало от времето на османско владичество по българските земи. християнското му название е неоткрито.
легендата.
купувам си тънка книжка с разказ за тайнството на манастира. сега я чета. съвсем скоро ще ви кажа какви истории се разказват за това място. свято място.

малките букви.

този текст няма главни букви; исках да е съвсем тих; а главните букви винаги крещят нещо; сега споделям; затова шштт…

СПАсение

Още на първата най-близка конференция, свикана от Умните Глави по въпросите на рая и ада искам да ме извикате. Чухте ме.
Имам прекрасна идея – как да подготвим човешките същества за бъдещето им Адово съществуване. Да ги пратим в СПА център. Който веднъж е минал през този макет на отвъдния свят е предостатъчно подготвен.

Парната баня.

Отваряйки вратата вече ти се иска да изкрещиш – Боже мой, ама се сещаш, че това място е присъщо на ония с рогата по скоро и си спестяваш възклицанията. Парната баня е първа и последна стъпка, която си способен да направиш, що се отнася до обучението ти по адските въпроси. Затворено, мъждиво светло, колкото да не виждаш и също толкова горещо, колкото да не дишаш. Вече усещаш как всеки дъх може да е и последният ти (все едно средно голям слон те използва за табуретка), а параноичният страх, че ей сега дяволът ще залости вратата с тризъбеца си и ти ще се удавиш в собствената си обилна пот, направо не ти дава мира. Не се издържа. Всичките ми мисли прокапаха по пода. Излизам.

До басейна.

Добре, басейнът е далеч по-безобиден. Макар че, ароматът на хлор полепва по всичките ти сетива. Вкусът на хлор също. Всичко е много, много хлъзгаво. Докато вървиш ситниш наум молитва, да си останеш все тъй гордо изправен върху плочките, без нужда да демонстрираш що е то гравитацията.
Ако си се добрал до бялото, пластмасово изобретение, наречено шезлонг (само не знам кое е лонг – престоят ти или резките, които тази чудодейна мебел причинява на гърба ти) имаш право да се отпуснеш. Ама само за малко. Колкото да събереш силите си и да се концентрираш в някой улей или пък по-удобен израстък от шезлонга, в който да запречиш пръсти. Как защо? За да спреш непрекъснатото изхлузване, в посока отгоре-надолу по дължината на шезлонга.
В градината, около водоема се препичаш приятно на слънце. Мислиш си колко старателно подстригана е тревата в наши дни и хоп, керван от мравки започва пътуването си по крака ти. Ето това е пример за парадокс. Да платиш на едни богати хора за басейн в хотела им, да си обграден от теракот, пластмаса и химизирана вода и точно в тази обстановка да те полазят мравки. Поне да бях в гората.

Посетители.

Не са много лоши. Напомнят за ходещи кондоми (и ти си сред тях, какво се хилиш с тая шапка!). Освен това лилавите ленти върху мъжки бански отдавна не са шик.

Сауната.

Почти толкова страховита, колкото парната баня. Само, че доста по-тясна и тъмна. Сигурен си, че там има поне една баба яга. Доказателство за предположението ти е огромният куп въглища, зарязани в центъра на помещението. Бабите яги точно така знам, че правят.

Край.

Само следвайте предписанията – три пъти седмично по 2 часа в СПА център и забравяте за бръчките. Плюс - научавате повече за Ада. И това, ако не е супер предложение!

Танцувай с мен!

Как пък нито един едничък мъж от мъжете ми не се сети да каже – ела, потанцувай, за мен. Все ще го направя и не знаят какво изпускат. Аз също.
Проблемът идва от тоталното (като американската експанзия) неразбиране какво означава танцът. Твърдя, че това е единственото изкуство, което ще успее да се намъкне в панталоните на божествата. Първо е комплексно и второ си има послание. И трето, ВНИМАВАЙ, трето – танцът е стилен секс.
Не долнопробен обмен на вирусоносителна течност. Не ориенталски изопачено въртене на плът в ритъм. Вижте, танцът е еротика, много повече от серийното производство на тв 1000, тъй като се практикува, откакто сме разбрали, че ляво-дясно-ляво-дясно е основен принцип за придвижване между две точки.
Танцуването
дава живот.
Спокойно, повече от хубави чувства не може да родите, докато има танц. Ще си направя фланелка с надпис – “докато има танц, има страст. или обратното.”
Преди време, седнах на гигантската си вътрешна везна и се попитах - “ти, да, да, не се върти като подпийнал регулировчик, ами си помисли какво ти се прави повече, най-вече, завинаги? Дали не ти се танцува, до край, постоянно и за пари?”. И тогава, една перспектива се начумери срещу мен – българска, слабо платена балетна педагожка, която си има чар, достойнство и голяма сметка за парно или продадена, слабо облечена и преспала с половината мъже в този град, високо ценена денс кукла. Виждате, представила съм си цинични неща, а най-голямата истина е, че дори те не са достатъчни да спрат мечтата ми. Спря я прозрението, че за да танцуваш професионално е нужна неземна дисциплина. Възхитителна. И едно непрекъснато телесно преодоляване: кървави пръсти, географска карта от синки по тялото ти, нечовешки студ и пълно незачитане на симптоми като болно гърло, нос или някаква си висока температура. Хубаво е да се танцува през май, но в началото на януари без отопление е ужасно. Наистина.
Затова сега (ви) пиша. Същото ще направя и в друг ден. А за танца съм запазила специалната си енергия; няма да е честно да го превърна в рутина, като миенето на зъби. Признайте си и вие, че не получавате оргазъм, докато си търкате емайла.
Различно е, когато…
разказ в движение, любов в нюнаси, докосване на пръсти, влажни очи, съсредоточени в партньора и в цялата вселена. След дълго, чувствено и свободно танцуване се усещате по-леки. Трябва да се усещате по-леки. И отпуснати. Точно като след секс.
А никой от мъжете ми не е поискал да потанцувам.
П.С. Обещавам, няма да е на Gipsy King…макар че малко ми се иска.

Психо-графия

4 юни, 2007. Стадион “Локомотив”. Концерт на Iron Maiden – класици на тежкия рок. Следват впечатления.


Първа фаза: белите прожектори осветяват вдигнатите, подобни на царевични кочани човешки ръце и пред себе си виждам огромна филия, едрозърнеста, положена върху дъното на стадиона. Трохите мърдат.
Втора фаза: гигантските прожектори си затварят очите и тогава пред мен застава обърнатия хастар на вселената – син и бродиран с множество светлини, концентрирани към сцената.
Стоя сред царевичните ръце, които тап-тап, тап-тап, в ритъм посочват напред – малките големи хора, посланици, пратени от планетата на Музиката. Виждам, че стадионът се надзирава точно от четири звезди, точно от четири страни. Мисля, колко хубаво, че гласовете на хиляди вибрират на една честота . В това има някаква патетика, да. Истината е, че психиката ти заработва по друг начин в подобно състояние.
Обединен празник на душите – това май е формулата, която работи, докато тялото ти се отпуска, непривично действа, чуваш се да крещиш и това те кара да трепериш от кеф и вълнение. Тогава вибрацията се понася, засилва и обикаля концентрично, докато не пропълзи по вдигнатите нагоре ръце и не се процеди през двата пръста, щръкнали като рогата на Дявола. Малко нечестно ми се струва такъв божествен момент да прокапва от дяволската глава.
Ако не си влязъл качествено в чистото опиянение на общото психе, то има вероятност да ти се доспи. Не се смей – краката ти се подкосяват, очите ти се затварят, умората е готова да те предаде като дан на Божеството Веселие. Това не е дори еретично явление – просто, щом не се заредиш от масовата емоция, индивидуалната ти енергия се разпръсква към другите, а ти си като двукратно използвано пакетче “Каркаде”.
Отброяване: последно, последно време от общата ви душа, която танцува по главите на физическите ви тела. След това, вие не го виждате, но знам, че облак плътен бял прах се провлачва и разпростира като персийския килим във въздуха и оттам отделните души се връщат в телата си. Краката ви забързано се строяват към изхода. Вече приземени, обикновени и псуващи се блъскате към решетестите врати. Стоплената, изостанала бира, изливате върху несимпатичната дебела жена, която сега като се замислите ви дразнеше с присъствието си. После “да ви…майката” на оранжевите охранители, дето нагло запречват пътя, изскачате на улицата и си отивате вкъщи. Заспивате. Душата ви е с малко по-добра и колективна, но не се заблуждавайте – вие сте си все същите. Дзъъъън! 7 и 5 е. Бареков е на линия. Как само ви дразни с интонацията си сутрин…

Внимание, жена зад волана!

Ще я познаеш. Тя стои не прибрано и принцески точно върху осовата линия, забравила е, че и страничните огледала си имат функции, затова пък възторжено се радва на умовете на онези дизайнери, които така подходящо са сложили централно, най-голямото и хубаво огледало.
Моля, дайте път!
На кръстовище, знаеш, стоящият вдясно е с предимство. Тя се намира вляво. Елегантно тръгва точно, когато най-малко очакваш, защото фаворизира песничката “като летен дъжд живота бе за нааас” (внезапен и проливен) и недоумява, защо безвкусно облеченият в синьо господин я спира, и то тъкмо, когато пускат любимата й “Always” по радио 1. Полицаят строго: “Нали видяхте, че отнехте предимството на сивия Форд?”. Тя с непринудена почуда: “Какво предимство, та аз съм дама?!”…
Забележка:
Жената шофьор е като пай с боровинки. Сладък, но семките ти се завират между зъбите. Истината е събираемо от факта, че автомобилът е същинска гримьорна – за всеки има огледало и ред, и още – скоростта не е фактор: подобно на пазаруването, тук, действа принципа за старателната разходка.
Когато цифрите говорят и жените затихват…
Статистиките сочат, че по-високият процент на леки произшествия: тоест, одрасквания, “чукване”, “синки” по колата и пр. са гордо дело на жените и тук науката достолепно се произнася чрез доказателства: ориентацията не е сред силните качества на дамите. В крайна сметка, кой е казал, че лявото е ляво?! Добре знаем, че нещата са винаги относителни и са променлива на гледната точка. Преди да сте се разсърдили, замислете се – колко либерална позиция е това.
Негър скиор?
Пример за вербална дискриминация: “Да си видял жена шофьор и негър скиор?”.
Миналата година на синята писта в Пампорово с очите си видях негър скиор. Честно!
Време за обобщение.
Жена – шофьор не е оксиморон. По-скоро синоним на представата ни за света: пътуването е наслада, не състезание. Бързането причинява стрес, убива нервни клетки, които имайте предвид не се възстановяват, разваля настроението и съсипва идеята ти за хармония. Що се отнася за паркирането – ако всички по света нямаха против да премахнем досадните бордюри и разширим междублоковите пространства, щяхме да си решим проблема и светлото бъдеще на розовите храсти в градска среда щеше да е осигурено…
И понеже все още се размножаваме в свят, правилен според кодекса на джунглата, още дълго роднините на дамите по майчина линия ще бъдат обговаряни, с голямо внимание, при това.

пет родопски фрагмента

Боровци, пъргави, набожни, дружелюбни, режат месото, варят го в два котела – за супа и един по-малък, отделно за дроба.
“Като гарги сме” - смее се Злата, Златка по документи. Навела се е заедно с останалите от селото над парчетата месо. Разкъсват ги. За курбана. Те са на стълбите на малката нова църква в с. Борово. Хълм между хълмовете, това място е близо до Бога, до небето и диша въздух. Там си като конец в ухото на игла. Денят е - Спасоведен или Възнесение Господне. Вярата го свързва с човешкото спасение, а култът с душите на мъртъвците, които за последно присъстват на Земята.
Нямаш фаталистични усещания, дори налудничаво, смътно чувстваш, че животът е вечен. Никой не те разубеждава. Избягал си от панелния си софийски живот, без часовник.

Синеокият дядо със стъклен поглед говори дълго. От време на време плюе, усмихва се, щом се сети, че някакъв Журналист му казал – “много си умен”. Дядо няма образование над седми клас, сега е овчар. Но има мнение за НАТО, пенсиите, ЕС, външния дълг, коленето на животни, цената на хляба. Работил е 15 години под земята. Пенсията му е под обещаните 350 лева. Очите му безкръвни и ядосани прокапват, леко.
Литургията за освещаване още не е свършила. Барон, кучето на попа, се върти наоколо, а синеокият дядо разказва вече половин час.

Кръстова гора е на 6 километра над нас.
Отскоро там са построени 12 параклиса, по имената на апостолите. Белите Божи къщи са от двете страни на правоъгълни степни стълби. В края на стълбите: два угаснали по обяд свещника и каменен кръст. Ако го докоснеш, ток те хваща, казват.
Влязох в параклиса на Свети Яков Алфеев. Името ми не е свързано с никой от дванадесетимата ученици на Исус. Вътре, встрани от кандилото, е закачен лист А 4, с разказ за живота на Яков и датата на почитането му. Датата е 9 октомври. Моята рождена дата е 9 срещу 10 октомври. 00 часа.
Влязох в параклиса случайно…


Сутрин в Борово, Косара лае, аз навън все едно плача, не съм свикнала с високото съдържание на кислород, което вдишвам. Под клепачите ми е мокро. Към пет, още сумрачно, кукуригането на петлите замества алармата на телефона ми. Не знам какво да правя. В никой град не ми се случва от само себе си да изляза от сън в пет. Поляни в дълбочина и друг аромат, аз съм на асфалтовия, единствен път в селото. Изкачвам го по гръбнака до най-горните къщи и плевни. Не чувам звън. Знам, че скоро ще чуя. Сивото магаре до ламаринения покрив те гледа дори, когато ти не го виждаш. Така е, често и с други.

Привечер. Ледено бяло вино. Родопска разядка – нещо като катък с чесън. Пита, ярко жълта, оформена на цветове и кръгли форми, приготвена от едното момче, което помага в къщата на стопаните. Вечеряме. Ям настървено, все едно, че се връщам от зелена ваканция в сандански стол, на военните бази. Опиянението ми е от чист вид. Небето репетира за слънчев утрешен ден – погълнало е милиарди звезди.

Изборно допълнение

Финалните резултати от евровота сформираха следната класация: 1. ГЕРБ 2. ПЕС 3. ДПС
Прояви се склонността на медиите да се суетят около предположения (ДПС - номер едно). Но минималната разлика в процентите не отменя смисъла на тези избори. Не променя ниската температура на човешки интерес към политическия живот.
За съжаление.

Дъждът вали, а теб те няма - какво от това...има други, навън в деня.

Доктор Ахмед Доган благодари на сътрудниците си в евроизбори 2007. И казва: “нашият електорат осъзна най-директно важността на европарламента”. Това подкрепя доволството му, прозряно от ехидна усмивка и леко снизхождение към журналистите в залата.
“Няма да се обидя, ако съм лидер на първа политическа сила” смее се докторът. Не отговаря с цифри колко струва предизборната му кампания. Някои му ръкопляска.
ДПС е първенец. Електоратът му знае колко съществени са изборите за депутати в ЕП…
Другите не знаят.. Не искат да питат..Не разбират?
На 20 май София се облече в сиво, валя дъжд, гърмеше. Наводниха се къщите на едни, мозъците на други. Излезе, че модерността е специфична форма на апатия.
Състояние на човека, отрупан от кодовете на Големия заговор. Човекът, който смътно подозира нещо по “високите етажи” на властта, но е толкова индивидуален и незаинтересован да се занимае с тях. Той знае, отдавна, че политиците са “маскари”, “един дол дренки”, “еднакви” и това неистово го кара да не даде на осемнадесетте заплата от 7000 евро. И отива на спорт, а после - да изгледа Матрицата, докато си пържи лук с яйца.
Нали разбирате, че гласовете за ДПС са постоянен индикатор?! Ако в едната паничка на везна има 3 бонбона, а в другата 33 и махнем 32 бонбона от втората паничка, то първата с трите първоначални бонбона натежава значително.
Не ми се вярва само трите бонбона от първата паничка да включват в съдържанието си указание за употреба на евроизбори. По-скоро пише: традицията повелява.
А при нас – мързелът, липсата на смелост и тихата безотговорност.
Дъждът спря. Дали летаргията ни ще спре през октомври?

Обяснение: Заглавието е преобразувано от текст на песен: " А ти ще бъдеш просто никъде - за мен, какво от това. Теб те няма - какво от това, има други навън в нощта..."

Крилете на пеперудата

Човек не бива да бъде пророк. Достатъчно е да се моли и вярва.
Когато крилата на пеперудата се размахват в един ъгъл на вселената, в друг става земетресение.
Позволете ми да си мисля, че вселената не е изсмукала смисъла на думата “справедливост”.

Палестинската информационна агенция Ма’ан съобщи, че либийският лидер Муамар Кадафи е получил сърдечен удар и е хоспитализиран.
Израелският в. "Йедиот Ахронот" информира за преживян “масиран инсулт” от Кадафи в Неделя.
Официалната позиция на Либия опровергава твърденията, че Кадафи е в болница и в кома.
Чистата истина изисква повече време. Ще я разберем. Сещам се само, че дори и в най-неправдоподобната лъжа (жълтата преса е царицата тук) седи конкретен информационен повод. Литературните измислици действат на принципа – заемай поне малко реалност.
На 12 май в храм-паметника “Свети Александър Невски” пристигнаха трите чудотворни икони на Света Богородица. От Рилския, Троянския и Бачковския манастири. Патриарх Максим отслужи молебен за спасяването на българските медицински сестри в Либия. Поради силната посещаемост - иконите ще останат в София до 18 май, два на обед, обещаха от Светия Синод.

Когато крилете на хиляди пеперуди се размахват, това е синергията.

Спор

Добър ден.
Моля, седнете.
Време е да отбележа няколко факта, съществени за задружното ни, благополучно съществуване на територията от 111 кв. км българска площ.
Наскоро възникна следният спор:

Аз: Процесът, който ще позволи единствени критерии за успех да са: качественото образование, квалифицираният труд и инициативността, вече е започнал. Ще се оформи малка, но затова пък интелигентна и финансово удовлетворена средна класа. Няма да има време за шуро-баджанашки препоръки. Инвеститорите се вълнуват как да умножат парите си, а не кой е чичо ти.
Другите: Ама ти си голям идеалист. Вярваш ли си?
Аз: Разбира се, направо съм убедена.
Другите: Глупости. Нищо няма да се промени. В България винаги ще се харесва простотията, а парите ще са при онези, които не се интересуват от култура. Интелигентните млади хора няма да печелят достатъчно добре и след 10 години.
Аз: Напротив. Именно до 10 години ще се образува кръг от проспериращи, умни и млади таланти, които са наясно какво търсят, способни са правилно да калкулират собствените си възможности, защото знаят какво са вложили и продължават да влагат в себе си.
Другите: Много хубаво звучи, но не е вярно. Тогава защо масово се продават ниско качествени продукти, на мода е чалга – културата, а медиите, които не я поддържат са почти на изчезване.
Аз: Не е нужно да те четат 20 хиляди човека. Може и да са 2000, обаче със сходни интереси, като твоите. Логиката е следната: нека предложим качествен продукт, на онези, които могат да си го позволят. Не ми се вярва да има значение, че едно списание, да речем, се чете от 15 хиляди човека, след като тези 15 хиляди човека живеят в затвореното пространство на Азис-култа и заплатата си от 280 лева. Те, като потребители, не са особено нужни на големите марки, просто защото нямат паричен достъп до тях. Онези 2000, които търсят качество, са малко, но те ще си купят луксозен часовник, нов модел автомобил и прочие.
Другите: Това в България никога няма да стане. Онези с многото пари слушат чалга, искат сеир. Винаги е било така и ще продължи да бъде.
Аз: Не можем да пропуснем естествената еволюция на живота. Дори да искаме.
Другите: Къде живееш бе човек!? Много чудесно, че си такъв идеалист, ама нещата не седят така.
Аз: Мисля, че точно така седят. Не си измислям, това наистина се случва.

В резюме: Индикаторите (в моя полза) са налице: големите работодатели заявяват, че имат нужда от хора с хъс, добро образование и идеи. Ценните кадри, независимо в кой бранш, ако допреди няколко години вдигаха пир по случай получена заплата от 500 лева, в момента отказват, каквито и да е уговорки, за по-малко от 7-800 лева.
Стандартът на живот, както и професионалният, се повишава и естествено изискванията към условията на работа и заплащане, също.
Понеже съм на собствена територия и пресъздадох разговора по спомен, няма как да ви предложа резюме на срещуположната гледна точка, но ако някой от “другите” прояви желание, обещавам да публикувам мнението.

АПОЛОГИЯ НА ТЪПАТА ПУТКА

(Тъпата путка е обяснение за всички неща в света)

Трябва просто да живееш достатъчно дълго, за да те нарекат тъпа путка. Ако не си получавала все още своето лично обществено звание, просто има на какво да се учиш.
Мили момичета, не се сърдете! Те (мъжете) са иначе не лоши хора. Най-много ги обичам, когато са готови да ти кажат колко тъпа путка всъщност си ти. А някои (от нас) прекарват цял живот в очакване на небесния епитет и все не дочакват. Ех, горканчовци, не горканки, извинете…
Тъпата путка е всичко онова, което мъжът иска и заради което е готов да работи по 25 часа в денонощие, за да осигури нему новите ботуши.
Тъпата путка пие кафета, занимава се с изкуство и всъщност, парадоксално, тъпата путка е много умна.
Само че не обича да го показва, защото знае че в противен случай, тя никога вече не би била толкова съвършена тъпа путка. Тогава мъжете биха спрели да се напиват по случай това, че тя е тъпа путка, и ще вземат да се напиват заедно с нея, заради други тъпи путки.
В обществото на тъпите путки всичко е наред. Само понякога, някоя току що стъпила в длъжността си Т.П. е разтресена от угризения. А не трябва! Всякакво нещастие, обвързано със случая “тъпа путка” е безсмислено. Защо е така, мили дами и господа?
Защото тъпата путка си е заслужила якото определение, с много усилия при това! Защото няма случайна тъпа путка. Защото предимно и най-вече тъпите путки са обичани, ревнувани, пожелавани. Добрите момичета пият с не чак толкова добрите момчета в името или против него, на тъпите путки.
“Всяка агресия всъщност е дълбок комплимент” – вербалната, също. Безразличните, няма как да бъдат тъпи путки. Безличните нямат това право. Имат го онези, които са сгрешили в походката си, в строежа на мъжкия перфиден свят, заради което са удостоени и заклеймени завинаги да носят бремето и отговорността да бъдеш истинска тъпа путка. За която пишат, пият и се бият. Наздраве!
Ако още не са те нарекли така…просто не си живяла достатъчно!

Синергия

Забрави тоя шибан индивидуализъм за минута и четиресет и седем, колкото ще трябва - да ти пропълзят очите по редовете.
Отдавна не бях концентрирала толкова чиста емоция в себе си. В гърлото ми се настани тежко и остро детерминатно гадно чувство, че има неща, които се случват само понякога, и то когато не разбираш, и то, за да се сетиш чак после, че си бил на сантиметър от Формулата. Все едно… аха да ми израсне адамова ябълка на стари години.
Гледах филма от концерта за завършването. Който е участвал, е наясно какво се случи тогава. Аз две години по-късно изтръпвам, чак малко ме е срам, че се досещам в детайли… сега.
Грамадна, силна синергия. Абе гледам им лицата на безкрайните пичове (разбирай мъже + жени, обобщено) – за повече от половината нямам представа къде си пият кафето, ако пият, с кого работят, четат или спят, и своето гледам, и разбирам как сме си разпределили цялото вселенско щастие и хич не ни пука, че го правим толкова разхитително. И несъзнателно.
И така просто си правя извода – отиваш ли на ново място се ощипи за разсъмване. Позволявам си, представи си, да живея и забравям с V на светлината, университетът е индивидуалистка, изключително приятна работа. Като стълбище, по което от време на време спираш на междуетажието, за да говориш с чистачката. Работата, отделно те фризира. Представите на вледененото от някакъв праисторически фризер общество леко ти подхвърлят по някоя и друга фобия – да не би да не завършиш, да нямаш 1000 лева заплата, да не се омъжиш или не дай боже да станеш поправач на дограми.
Цялата работа е проста – по-гигантско величие от сплотяването на човешките енергии в едно нещо, най-често творческо, надали ще открием.
Случва ни се трудно и рядко, тъй като мислим, че за да гледаме интересни филми ни трябва телевизор. Съвсем погрешно съждение.
Извод: важни са синергията и …:
“Панталаноът ми е скъсан, джобът пък продупчен,но на бас, че тази вечер пак ще се насмуча. И малкото, което знам, на части го събирам.Улицата ме научи да не се панирам”, татататаратата, тантаратататааата…и хуморът.

Искра в нощта

Време беше да осветлим нощта с категорична и зряла женственост. Не се озъртахме дълго за събеседник – Искра Ангелова се появи, поговори за театър, медии и любов и ни остави в тих размисъл.
Мартенският брой с цел и без излишен феминизъм се разрови в историята на Кайли Миноуг, прилежно събра най-ефектните СЕКС цитати, за да се посмееш и разбра за удоволствието “пачинко”, докато изучаваше нощно Токио.
Още в броя: най-добрият БГ анализатор Георги Коритаров е водачът ти при нощно четене; доза nightlife от лудницата от Кайо Терзийски; интервю с нюйоркската диджей легенда Роджър Санчес и естествено най-значителните партита в ефира на нощта, напоследък.

NIGHT life style СПИСАНИЕ е на местата, които му отиват.

Раз-говор

“ - Как си?
- Вдъхновявам се за работа, нещастно влюбена засега и в добро здраве. Ако може да се вярва на съвременната медицина. Всъщност, съвременната медицина е коварна заблуда за еволюцията на света…

Малко взе да ми омръзва да ми казваш колко реален е животът, да свиквам. Не ми се спори. Действителността е лоша, демокрацията фалшива, а и няма по-добра, любовта мирише на вкиснало, а за зодията ми били най-важни парите. Да му се не види. Не искам въобще да са важни. Само да ги имам. Достатъчно. Прочетох страхотно пожелание. Желая ти ДОСТАТЪЧНО. И следваше: достатъчно мъдрост, за да познаваш радостта, достатъчно любов, за да си щастлив, достатъчно болка, за да знаеш, че си щастлив, и все други достатъчни неща. Харесвам идеята. Стига ти достатъчно.
Само че, гледам някакви по телевизията, продават живота в кутия от прах за пране. После махат петната. После ти дават хапчета за липса на газове. Смешно е. Животът вече е такъв. Не ти предлагат да се разхождаш сред природата рано сутрин, да пиеш билков чай, да тичаш и танцуваш поне три дни в седмицата, за да ти олекне на стомашието. Предлагат ти лесно решение. Плюскай докрай, хапчето ще си свърши работата. Ще те свърши.
Вървя си по улицата, отново тия дни. Некролозието е заразило почти всички жители на града. По будки, тротоари и трамваи. Добре, че супа хора имат още какво смислено да вършат. Пък и като четеш повече - ти минава. Минава ти скуката, притесненията. Без главоболието.
И още нещо: стремително, амбициозно ме караш да се упрекна за идеалните си представи. Не мога да се откажа от съвършенството. Прекалено силно му вярвам. И на отношенията, които създава. Не на вещите. Ако щеш на любовта, която произтича от него. Тя не е глобална, разбира се. Частична, конкретно завряна между двама. Трудно се реализира. Трудно се става и след 2 часа сън в денонощие, ама като трябва ставаш, нали?! “

Любовта е всичко…

“Историите разказват живота…” (думи в може би едничкия филм – разсеян към други идеи за любовта тази вечер).

Преразказан откъс (не от филм) – възрастният мъж се качва в тягостно, подобно на одъртяла лесничейска гара, такси. Носи плодороден букет цветове. Усмихва се. В огледалото среща шофьорските очи. Разменят реплики, мъжът просълзен разказва за любовта в живота си – едната жена, сега останала без крак, малко неловко се чувствала, но той я обичал, както винаги, даже повече. Възрастният човек слиза, превъзбуден, закрачва към взаимното щастие на две души. В таксито остава разказът за любов и един замислен, друг мъж.
Такава история никой не посмя да режисира – от 46 късометражни филма в кино случката “Любовта е всичко” (на 13 и 14 февруари в Дом на киното) – дори една не напомняше вдъхновение. Аз такава пародирана, осмяна и мръсна любов – струпана в една зала не помня да съм виждала преди. Ясно, че за благополучната любов трудно се прави изкуство напоследък. Страшните клишета надничат зад ръбовете на всяка режисьорска страница и логично 3 неща осмисляха повечето сюжети – алкохол, пародия, цигарен дим. Героите се разминаваха, не искаха да се срещат, нямаха какво да си кажат или имаха само секс. Тъжно.
Любовта се е закрепила на върха на езика ти, пометнала е новото си поколение и засрамена чака за пропуск. Няма. Колко достатъчно и колко дръзко се говори, пише, живее за нея…
“Старомодната” любов в думи:
“Недей ме ослепява с обичта си, аз искам този свят да бъде зрим, и с огнено небе и с нощи къси, когато ние не можем да заспим. Когато даже в тъмнината търсим далечните слънца или звезди, недей ме ослепява, не умирай, в името на обичта дори…”
“Аз знам трябва още много, много любов, аз знам, трябват честни очи…”
“Колко любов, сам разпилях, колко цветя до днес за тебе не набрах…”
“От рая ли дойде или от моя сън повиках те, дали случайно любих се с теб, не исках и да знам, защото чувствах се голям…”
“Аз искам в моя дом, да има пак любов, да има пак мечти и много спомени…”

П.С. Текстовете са от песни на СИГНАЛ, но ще направим специална седмица (поне една) за музикална литература.
Пускам цитатите, понеже са смели и красиви…

Део ще води "Коя е тази песен"

Популярната в Европа телевизионна игра Name That Tune тръгва от март в праймтайма на Канал 1. Българският вариант, с адаптираното заглавие Коя е тази песен?, ще се излъчва всяка неделя, от 20.30 до 21.30. Продуцент на предаването ще e SIA, а водещ - Деян Славчев - Део – лице на февруарския брой на списание NIGHT life style. Бившият водещ на Джубокс , Любовни квартири и Големите десет позира за концептуална сесия в ролята на зъл купидон.

NIGHT life style СПИСАНИЕ се подарява в по-добрите заведения в София, Варна, Бургас и Пловдив.