Може би най-тъжният филм, който съм гледала.
Може би най-честният филм, който съм гледала.
Това е болно кино. Болно, като всичко, което се ражда в главата и сърцето на Балканите.
Защото тук на Балканите дори не можем просто да се смеем. Трябва да се смеем през сълзи. Смеем се, защото нямаме друг избор. Не успяваме да избягаме от окаяната си невъзможност да случим живота си по нормален начин. Вечно присъства ботевското “силно да любя и мразя” и ние особено се гордеем с това. В същото време, балканският човек е пълен несретник. Дави се в хаоса на бита си. Не знае как да се организира, кое къде да сложи. Той или трепери от възбуда и любов, или бие и се мрази. Но не се срамува. Има достойнството да се самоиронизира. Кустурица е непостижим в тази самоирония. Която е начин да оцелееш, когато живееш по тези земи. Не мисля, че някой извън нас може да разбере, още по малко да почувства такъв филм. Да, знам, че лентата беше отчетена и наградена. Заслужено, разбира се. Обаче тази абсурдна менталност не е за всеки. Аз се смях на много сцени, слушах как звучи езикът и пак се смях, но нито за секунда не се отървах от натрапчивото усещане за обреченост. Затова, че всъщност е много по-тъжно и жалко, отколкото смешно. Смехът е спасение и отношение към света, а не наслада. Балканите винаги са объркани. Тягостни. Киното – откровено и напълно провинциално. Дори, когато имаме любовна история, тя е невъзможна, по време на война, крайна, леко извратена и над всичко. Над норми, над морал, необуздана. Подобна на нрава ни. Тук вече започвам да се притеснявам. Лош вкус ми остана след филма. Същият, който ми остава след хайтовото “Дервишово семе” или “Преди да се родя” на Ивайло Петров. Не ми е приятно да бъркаме безспир в балканската си клоака. Там, където кръв, сълзи и любов се мешат и ние ги пием безпощадно: героят на Кустурица страда за син, който може да умира някъде в босненската война; самотен е в полуразрушена къща край гарата; обича до несвяст; мечтае в тази обич; забравя останалия свят; готов е да се самоубие; докато не се появява едно магаре. Много е страшно, когато основен символ на историята, на филма - се превръща магарето.
Абсурдният човек не е Сизиф и не е роден някъде във Франция. Той е Балканец. Камю казва: “трябва да си представяме Сизиф щастлив”. Това е и нашият начин. Да сме щастливи и нещастни едновременно. Да се блъскаме в желанията и страха. Да ядем лютеница, докато бомбардират дома ни. Пак тогава, да играем шах и да танцуваме, все едно се опитваме да се подиграем на обстоятелствата. Като винаги си оставаме леко скръбни, леко гузни. Не се успокоявам, докато пиша това.
Не искам да си представям Сизиф щастлив. Искам той наистина да бъде. И аз съм в неговия омагьосан кръг. Разберете ме.
