01.07.

Да стъпваш по мокрия пясък, без да потъваш е все едно да се оглеждаш в кофа с вода, без да виждаш лицето си. Неизбежно. Като всяка сутрин или нощ. А пък звездите – те са някакви стражари, или още по-лошо – милиони малки скрити камери с резервни касетки, които записват какво правят хората на земята и после са събирани на небесни семинари, за да се обсъди кой е бил добър през нощта и кой не. Защо хората не посрещат звездите никога? Винаги чакат слънцето. Аз лично предполагам, че това до голяма степен е заради големината му. То е голямо, значи вероятно е много силно, а е и много топло и шестте му хиляди градуса някак си респектират. Затова сигурно хипитата са решили да си правят юлска сутрин именно като чакат световната диня да изгрее - червена и узряла.
Плажът на Бургас не е емблема за Джулай морнинг. Такива са Камен бряг или Варвара. Нямаше дванайсет, когато се залутахме из градските храсти, за да открием пътека към пясъка. Ориентирахме се по шума. Музика, стари рок класики и глъчка – гласовете не приличаха особено на много гласове, а по-скоро на един единствен глас, леко раздран и писклив. Вдясно от сцената едно момиче наливаше бира в пластмасови чаши. От 330 милилитра. Няколко големи огъня рисуваха траекторията на джулай хората и сега си мисля, че може би тези, които са изгледали звездните касетки (нали не сте забравили за камерите, там горе) може би ще се надяват, че сме им пратили някакво послание, защото съм сигурна, че от много високо ние изглеждаме целесъобразни. А иначе просто лежахме като гъсеници около огъня и побутвахме дърветата с празните кенове от бира. Други се къпеха, а после увити като русалки в хавлии, сушаха косите си на топло.
Може би сега трябва да ви разкажа някаква много важна история. Или в името на обрата нещо много стряскащо – например, как някой е отрязъл пръста на приятелката си, докато се опитвал да среже пластмасовата опаковка на големите бутилки бира. Или пък как шайка градски бързоходци са ограбили всички телефони от чантите на щастливите пиячи на бира, после са извадили сим картите им, застанали са на най-високата скала и са ги пуснали тържествено в морето като знак на протест. Срещу скапаната технологична еволюция. Срещу стената от модерни телефони, по които не казваме нищо важно. Така мисли шайката.
Или пък трябва да ви разкажа за няква съвършена любовна кулминация на история, която е започнала със залеза на слънцето и е свършила с изгрева му. Само че аз не видях нищо такова. Което не значи, че не е се е случило!
Това, което видях е просто опиянение. Жени по бански, с кърпи на вратовете, мъже с бутилки и цигари в ръце, хора, които пеят, подскачат и се въргалят в пясъка, все едно са риби в брашно, които някой по-късно ще изяде. Нощта беше ясна. Предвещаваше светъл ден. И това като че ли се усещаше, защото безгрижието беше полазило всички – онези, енергичните, застанали пред сцената на рокаджиите, които крещяха с гърлата си най-вечните и най-познатите песни на света. А може би и тези, които лежаха един върху друг, напречно, като решетка, през която не могат да минат големи боклуци. Преди развиделяване плажът затихна, музиката не беше спряла, само дъхът на хората се укротяваше, за да се подготви за голямото изгряване. А то се случи за секунди. Празният хоризонт поруменя като бузите на срамежливо момиче, после върху оста му се появи един ярко червен-или-оранжве ръб, после половин слънце и после цяло слънце. Всички очи бяха в него. Не знам как се е чувствало, на мен щеше да ми бъде неудобно чак такова вторачване – е, като изключим няколко морски ентусиасти, къпещи се в бистра вода, които му обръщаха гръб. На тръгване, по светло, някакъв не много стар, но побелял мъж с гердан от миди и странен амулет на врата ни подгони да говори с нас. Изгони мъжете и нетърпеливо ровеше пясъка с крак преди да зададе екзистенциалния си въпрос – по възбуждащо ли е за жената, ако мъжът е обръснат?! Толкова рано сутрин това навярно му се струваше значимо, колкото – кое е първо, кокошката, яйцето или мозъкът ни...
At the sound
Of the first bird singing
I was leaving for home
Върнахме се до колата. После - до единствените закуски, отворени в шест и петнайсет. Кифла с шоколад. Сиренка и баница. Ето защо не ми идва да кажа “джулай морнинг”. Може би – първа юлска сутрин е по-добре. По-логично.

Разговор в безименно лице

Някой някъде трябва да направи нещо.
Някъде в Трън един педофил убива петнайсетгодишно момиче.
Някъде там ранява още две деца от същия детски дом.
Някъде там се самоубива.
Някъде в този град някои хора знаят, че Илиев е привиквал, пипал и употребявал деца.
Някъде на това място е било ясно, че Илиев е криминално проявен. С две ефективни присъди за изнасилване. Че е имал пушка. Че е купувал подаръци на момичетата от дома.
Някъде в този трънски детски дом е работил като възпитател Никола Динев, който има присъда за блудство. Е, човекът вече е кметски наместник, не възпитател.
За мъртвата Лили касиерката на дома казва, че е била “добро момиче”. Само това ли?
Когато в държавата се появи проблем всички говорят за него в безименно лице.
“Мерки са взети”, “Трябва да се направи проверка”, “Започнато е досъдебно производство”. Сигурно има някаква съседна реалност, в която бродят съседни същества, наши двойници, на които е делегирано правото да направят нещо. Те са невидими, но всички ги познават и разчитат - те да поправят живота ни. Да заковат стърчащите пирони от кривата конструкция на проваленото ни ежедневие.
Само че, ако се отърсим от жалкото си нарочно неведение, можем да признаем – това няма да се случи.
За да има работещо общество, първо има нужда от личности. От граждани, които не търпят съжителство с педофили. От хора, които няма тайно да одумват и да цъкат с език.
Да клатят натежалите си от много ракия и туршия глави - са свикнали жителите на нашата земя. Проблемът не е някакъв си инцидент вчера. Или днес. Или утре. Проблемът дори не е просто държавен. Той е човешки.
Липсата на потенциала да бъдеш нормален, да изискваш адекватно отношение към другите и към себе си е болезнено очевидна напоследък. Несправянето с бита посочва невъзможност да се справиш с шанса, който всеки землянин получава още с раждането си.
Примитивизма в мисленето се лекува трудно. А, безименността в говоренето затвърждава крещящата безотговорност: няма нито един смел човек – чиновник, политик или дори съгражданин на тези деца, който да формулира изречение, в което да присъства човек. Правят се проверки, взимат се решения, работи се по въпроса. Колективно и неодушевено. Затова отговори няма.
Трябва да се научим да си говорим на Ти.