Някой някъде трябва да направи нещо.
Някъде в Трън един педофил убива петнайсетгодишно момиче.
Някъде там ранява още две деца от същия детски дом.
Някъде там се самоубива.
Някъде в този град някои хора знаят, че Илиев е привиквал, пипал и употребявал деца.
Някъде на това място е било ясно, че Илиев е криминално проявен. С две ефективни присъди за изнасилване. Че е имал пушка. Че е купувал подаръци на момичетата от дома.
Някъде в този трънски детски дом е работил като възпитател Никола Динев, който има присъда за блудство. Е, човекът вече е кметски наместник, не възпитател.
За мъртвата Лили касиерката на дома казва, че е била “добро момиче”. Само това ли?
Когато в държавата се появи проблем всички говорят за него в безименно лице.
“Мерки са взети”, “Трябва да се направи проверка”, “Започнато е досъдебно производство”. Сигурно има някаква съседна реалност, в която бродят съседни същества, наши двойници, на които е делегирано правото да направят нещо. Те са невидими, но всички ги познават и разчитат - те да поправят живота ни. Да заковат стърчащите пирони от кривата конструкция на проваленото ни ежедневие.
Само че, ако се отърсим от жалкото си нарочно неведение, можем да признаем – това няма да се случи.
За да има работещо общество, първо има нужда от личности. От граждани, които не търпят съжителство с педофили. От хора, които няма тайно да одумват и да цъкат с език.
Да клатят натежалите си от много ракия и туршия глави - са свикнали жителите на нашата земя. Проблемът не е някакъв си инцидент вчера. Или днес. Или утре. Проблемът дори не е просто държавен. Той е човешки.
Липсата на потенциала да бъдеш нормален, да изискваш адекватно отношение към другите и към себе си е болезнено очевидна напоследък. Несправянето с бита посочва невъзможност да се справиш с шанса, който всеки землянин получава още с раждането си.
Примитивизма в мисленето се лекува трудно. А, безименността в говоренето затвърждава крещящата безотговорност: няма нито един смел човек – чиновник, политик или дори съгражданин на тези деца, който да формулира изречение, в което да присъства човек. Правят се проверки, взимат се решения, работи се по въпроса. Колективно и неодушевено. Затова отговори няма.
Трябва да се научим да си говорим на Ти.
5 коментара:
Hello. This post is likeable, and your blog is very interesting, congratulations :-). I will add in my blogroll =). If possible gives a last there on my blog, it is about the Smartphone, I hope you enjoy. The address is http://smartphone-brasil.blogspot.com. A hug.
Трябва да се научим да говорим и в 1 л., ед. ч. Да казваме повече "аз", а не "вие", "те" или "ония". Трябва всеки един "аз" да е по-мислещ, да осъзнае, че от него зависи някъде там да не се случи едно нещо с едни деца. Всеки един "аз" трябва да осъзнае колко е цЕнен животът на едно дете. И наистина някъде някой трябва да направи нещо. Аз трябва да направя нещо. Ти също трябва да направиш нещо. За да няма някъде там в една страна в някакъв дом едни невидими деца, които ги "има" в новините едва когато вече ги няма.
Абсолютно си прав!
Първото нещо, което ме впечатли в Либия беше обръщението към всички лекари, сестри, пациенти на малко име.В Англия същото.
От чистача до директора всички се обръщат един към друг малко име.
Естествено, че в началото се чувствахме неловко. Как така ще говоря на лекар, че и директор на малкото име.
Вместо Иванов, Петров изведнъж трябва да се обръщаме към тях на Иван, Петър!? У нас на това му казват, че не спазваш дистанция в йерархията, че флиртуваш, интимничиш и прочие.
Всеки човек стои зад своето поведение и отговаря с личното си име, а не с името на дядо си.Много бяха изненадани на нашето учудване и ни питаха как е възможно с Бог да си говорим на Ти, а помежду си на Вие, сякаш сме нещо по- вече от него?!
Публикуване на коментар