пет родопски фрагмента

Боровци, пъргави, набожни, дружелюбни, режат месото, варят го в два котела – за супа и един по-малък, отделно за дроба.
“Като гарги сме” - смее се Злата, Златка по документи. Навела се е заедно с останалите от селото над парчетата месо. Разкъсват ги. За курбана. Те са на стълбите на малката нова църква в с. Борово. Хълм между хълмовете, това място е близо до Бога, до небето и диша въздух. Там си като конец в ухото на игла. Денят е - Спасоведен или Възнесение Господне. Вярата го свързва с човешкото спасение, а култът с душите на мъртъвците, които за последно присъстват на Земята.
Нямаш фаталистични усещания, дори налудничаво, смътно чувстваш, че животът е вечен. Никой не те разубеждава. Избягал си от панелния си софийски живот, без часовник.

Синеокият дядо със стъклен поглед говори дълго. От време на време плюе, усмихва се, щом се сети, че някакъв Журналист му казал – “много си умен”. Дядо няма образование над седми клас, сега е овчар. Но има мнение за НАТО, пенсиите, ЕС, външния дълг, коленето на животни, цената на хляба. Работил е 15 години под земята. Пенсията му е под обещаните 350 лева. Очите му безкръвни и ядосани прокапват, леко.
Литургията за освещаване още не е свършила. Барон, кучето на попа, се върти наоколо, а синеокият дядо разказва вече половин час.

Кръстова гора е на 6 километра над нас.
Отскоро там са построени 12 параклиса, по имената на апостолите. Белите Божи къщи са от двете страни на правоъгълни степни стълби. В края на стълбите: два угаснали по обяд свещника и каменен кръст. Ако го докоснеш, ток те хваща, казват.
Влязох в параклиса на Свети Яков Алфеев. Името ми не е свързано с никой от дванадесетимата ученици на Исус. Вътре, встрани от кандилото, е закачен лист А 4, с разказ за живота на Яков и датата на почитането му. Датата е 9 октомври. Моята рождена дата е 9 срещу 10 октомври. 00 часа.
Влязох в параклиса случайно…


Сутрин в Борово, Косара лае, аз навън все едно плача, не съм свикнала с високото съдържание на кислород, което вдишвам. Под клепачите ми е мокро. Към пет, още сумрачно, кукуригането на петлите замества алармата на телефона ми. Не знам какво да правя. В никой град не ми се случва от само себе си да изляза от сън в пет. Поляни в дълбочина и друг аромат, аз съм на асфалтовия, единствен път в селото. Изкачвам го по гръбнака до най-горните къщи и плевни. Не чувам звън. Знам, че скоро ще чуя. Сивото магаре до ламаринения покрив те гледа дори, когато ти не го виждаш. Така е, често и с други.

Привечер. Ледено бяло вино. Родопска разядка – нещо като катък с чесън. Пита, ярко жълта, оформена на цветове и кръгли форми, приготвена от едното момче, което помага в къщата на стопаните. Вечеряме. Ям настървено, все едно, че се връщам от зелена ваканция в сандански стол, на военните бази. Опиянението ми е от чист вид. Небето репетира за слънчев утрешен ден – погълнало е милиарди звезди.