Психо-графия

4 юни, 2007. Стадион “Локомотив”. Концерт на Iron Maiden – класици на тежкия рок. Следват впечатления.


Първа фаза: белите прожектори осветяват вдигнатите, подобни на царевични кочани човешки ръце и пред себе си виждам огромна филия, едрозърнеста, положена върху дъното на стадиона. Трохите мърдат.
Втора фаза: гигантските прожектори си затварят очите и тогава пред мен застава обърнатия хастар на вселената – син и бродиран с множество светлини, концентрирани към сцената.
Стоя сред царевичните ръце, които тап-тап, тап-тап, в ритъм посочват напред – малките големи хора, посланици, пратени от планетата на Музиката. Виждам, че стадионът се надзирава точно от четири звезди, точно от четири страни. Мисля, колко хубаво, че гласовете на хиляди вибрират на една честота . В това има някаква патетика, да. Истината е, че психиката ти заработва по друг начин в подобно състояние.
Обединен празник на душите – това май е формулата, която работи, докато тялото ти се отпуска, непривично действа, чуваш се да крещиш и това те кара да трепериш от кеф и вълнение. Тогава вибрацията се понася, засилва и обикаля концентрично, докато не пропълзи по вдигнатите нагоре ръце и не се процеди през двата пръста, щръкнали като рогата на Дявола. Малко нечестно ми се струва такъв божествен момент да прокапва от дяволската глава.
Ако не си влязъл качествено в чистото опиянение на общото психе, то има вероятност да ти се доспи. Не се смей – краката ти се подкосяват, очите ти се затварят, умората е готова да те предаде като дан на Божеството Веселие. Това не е дори еретично явление – просто, щом не се заредиш от масовата емоция, индивидуалната ти енергия се разпръсква към другите, а ти си като двукратно използвано пакетче “Каркаде”.
Отброяване: последно, последно време от общата ви душа, която танцува по главите на физическите ви тела. След това, вие не го виждате, но знам, че облак плътен бял прах се провлачва и разпростира като персийския килим във въздуха и оттам отделните души се връщат в телата си. Краката ви забързано се строяват към изхода. Вече приземени, обикновени и псуващи се блъскате към решетестите врати. Стоплената, изостанала бира, изливате върху несимпатичната дебела жена, която сега като се замислите ви дразнеше с присъствието си. После “да ви…майката” на оранжевите охранители, дето нагло запречват пътя, изскачате на улицата и си отивате вкъщи. Заспивате. Душата ви е с малко по-добра и колективна, но не се заблуждавайте – вие сте си все същите. Дзъъъън! 7 и 5 е. Бареков е на линия. Как само ви дразни с интонацията си сутрин…